Борбите на Сърбия от началото на настоящото столетие и борбата на хайдутите срещу спахиите е намерила слаб отглас в България. [...]
Едва през 1821 г. след гръцката революция отведнъж се появи огромна маса български хайдути в Македония и проникна чак до Пелопонес. От това време числото на хайдутите се увеличавало и след последната руско-турска война между тях се разпространява някакво тайно споразумение, което било издадено от един новоприет член и удавено в кръв. [...]
…Според Сиприан Роберт (Сиприан Роберт, (1807–1857), френски славист, автор на изследвания за южните славяни) българите заемат голяма част от Европейска Турция и наброяват четири и половина милиона. Те се разпростират в Тракия, Румелия и Македония до Морея, така че в тези земи по-голямата част от селата обитават българите, а градовете – гърците; докато последните повече обичат търговията, то първите – земеделието. Не по-различно е и в Солун, главния македонски град, където се говори еднакво български и гръцки.
Публикува се по: Документи и материали за историята на българския народ. С., 1969, с. 88.
От Велес (Македония) през май. Искам нещо да ви кажа за сегашния напредък на българската просвета, особено в този град. От 1846 година Велес започна да се събужда от дълбок сън и сега вече в този смисъл придоби известност в съседните селища. Няколко родолюбиви, благородни мъже посяха в своите съграждани онова прекрасно чувство за просвета и наука, което не се забелязваше от толкова векове в България по причина гръцкото свещеничество, което искаше, и за в бъдеще да държи българския народ в оковите на невежество. Обаче някои родолюбци започнаха да изпращат децата си на учение в главните европейски центрове, помагаха в същото и на някои сиромашки деца; с просветата у тях се събуди народностното чувство. Това въодушевление за народна просвета растеше с исполински крачки. Ала както навсякъде, така и във Велес се намериха противници на това дело. Господин Антим, велешки архиепископ, се опитваше заедно със свои съмишленици да попречи на делото, говорейки, че всички народи са получили просвещение от гърците и затова е необходимо в училищата да се учат на гръцки, а не на български език, още повече, че българските деца още от къщи знаят своя език. Наистина, че г. Антим казва това, изхождайки от своята материална корист, защото иначе и той не може да не знае, че в Гърция не учат в училищата различните предмети на чужди езици освен на матерния гръцки, макар децата още от люлката си да знаят гръцки. Всеки народ трябва да изучава науките на своя майчин език, а след това, ако ще да учи всички езици в света. Това е най-естественият и най-добрият начин на учение. Нека г. Антим не мисли, че велешаните са съвсем прости. И те са синове на онзи народ, който дълги години е лежал окован във фенерските тъмници. [...]
Публикува се по: Документи и материали за историята на българския народ. С., 1969, 99.
България. На 4 февруари ни пишат от град Охрид, че и там вече им е дотегнало на българите от управлението на фанариотите в църквата. Охридските българи се събрали и се споразумели да искат български епископ; ако ли пък Патриаршията би им изпратила гръцки фанариот, да не го пуснат да влезе в Охрид, а с камъни да го пребият. По този повод се уговорили да изпратят делегация в Рим, че оттам да искат архиепископ. Били са определени вече и членовете на делегацията, но впоследствие решили по-напред да съобщят за това на Цариградската патриаршия. Тяхното писмо пристигнало в Цариград на 19 февруари. Ще видим какво ще каже Патриаршията. Такива са последиците от фанариотското поведение.
Публикува се по: Документи и материали за историята на българския народ. С., 1969, с. 104.
‘България. На 4 февруари ни пишат от град Охрид, че и там вече им е дотегнало на българите от управлението на фанариотите в църквата. Охридските българи се събрали и се споразумели да искат български епископ; ако ли пък Патриаршията би им изпратила гръцки фанариот, да не го пуснат да влезе в Охрид, а с камъни да го пребият. По този повод се уговорили да изпратят делегация в Рим, че оттам да искат архиепископ. Били са определени вече и членовете на делегацията, но впоследствие решили по-напред да съобщят за това на Цариградската патриаршия. Тяхното писмо пристигнало в Цариград на 19 февруари. Ще видим какво ще каже Патриаршията. Такива са последиците от фанариотското поведение.
вестник Српски дневник, Нови Сад, бр. 21, 13. III. 1860 г.; оригиналът е на сърбохърватски.
1 По същия въпрос пак в дописка охридчани заявили пред Цариградската патриаршия, че ще признаят за свой църковен глава папа Пий IX, ако не им се назначи български владика. Те искали Иларион Макариополски (в. Српски дневник, бр. 40,. 22. V. 1860 г.)
Дописка във в. „Српски дневник” за ликуването на българите в Охрид по повод скъсването с Цариградската патриаршия
Нови Сад, 9 юли 1860 г.
От България. 9 юли. Великденските събития в българската църква в Цариград навсякъде са предизвикали повече или по-малко впечатление. Няма български родолюбец, комуто сърцето да не е затрептяло от радост, като е видял, че българите са се пробудили от дългия и дълбок сън и че искат своя йерархия. В Охрид, старата столица на българските патриарси, българите са били възхитени, като чули за постъпката на цариградските си сънародници. Обаче тамошният фанариот Милентий удари на камък и тъкмо поради това принуди народа още повече да обича българската йерархия и не помагат никакви оплаквания пред битолския валия.”
Публикува се по: Документи и материали за историята на българския народ. С., 1969, 107.
Из статия на Д. Т. Тунински[1] във в. “Видовдан” относно етнографските граници на България
Белград, 13 февруари 1868 г.
България заема най-големия дял от стара Мизия, Тракия и Македония. Българското наречие е разпространено от устието на Дунава до Солун и Костурското езеро, от Желеград до Охрид. Линията от римския път Via Egnatia (римскиа път – Драч – Солун),и то там, където тя се простира между Солун и Охрид, може да се вземе като някаква етнографска граница, макар че оставя някои български земи на юг и няколко гръцки селища на север.[...]; в Тракия като първи пограничен град по отношение на Гърция би могъл да се вземе Одрин. [...]
Публикува се по: Документи и материали за историята на българския народ. С., 1969, 154.
1. Д. Т. Тунински, хърватин, публицист, гарибалдиец, свързан чрез Л. Каравелов с българското националноосвободително движение.
Дописка за църковния събор в Цариград, поместена във в. „Jединство”
Белград, 7 май 1871 г. Цариград, 7 май.
Смятаме, че ще бъде интересно да съобщим на вашите читатели имената на онези български представители, които след 450 години се събраха на 15 март 1871 г. в столицата на някогашната виантийска слава и величие, за да се посъветват братски как да уредят своята църква, която допреди десетина години беше заплашена да изпадне в плен на фанариотите; тя и днес страда от тях навсякъде в нещастна Македония. Представителите, чиито имена ще ви посоча по-долу, навярно на вашите читатели ще се сторят, че са твърде малко, като се има пред вид статистиката за българския народ. Това е така, но не трябва да се учудвате, защото нашите братя българи се събраха и измежду многото, които бяха дошли, избраха 32 от най-добрите и за да не излагат на големи разходи общините, решиха всеки един от тях да представлява от 3 до 5 общини. Всичките тези лица са предани на делото, някои между тях вече са се отличили на книжовното поле, други на учителското, а има и такива, крито най-много са работили за изгонването на фанариотите.
Аз ще ви съобщя имената им с изключение на царските комисари и владиците: представител на Охридската епархия — Манойло Кюркчи; Битолска епархия — Тодор Кусев; Велешка епархия — Константин Шулев; Скопска епархия — иконом поп Георги и Стоян Костов; Струмишка епархия — поп Тодор и Константин поп Гутов; Воденска епархия — Георги Гогов; Неврокопска епархия — Коста Сарафов; Кюстендилска епархия — Димитър Ангелов и иконом поп Апостол; Самоковска епархия — Христо; Софийска епархия — Хаджи Мано и Христо Стоянов; Нишка епархия — архимандрит Виктор; Пиротско-нишавска епархия — Коста Даскалов; Видинска епархия — Никола Първанов; Врачанска епархия — Никола Занкинов; Ловчанска епархия — Миро Павлов; Търновска епархия — Петър Ангелов, Кънчо Ке-саров, Н. Михайловски и Х. Савов; Рушчушка епархия — поп Петър Арнаудов; Силистренска епархия — Димитър Тодоров и Сава Добро-плодни; Варненска епархия — Х. Иванов; Преславска епархия — Величко Х.Савов; Сливенска епархия — Чинтулов и Стеван Стеванов из Бургас; Охридска епархия — Яков Геров; Пловдивска епархия — Георги Груев и М. Д. Балабанов…
В. Единство, Белград, бр. 102, 19. V. 1871 г.; оригиналът е на сърбохърватски
В. „Српске народне новине” за революционните брожения в Западна България 6. IV. 1844 г.
Пеща, бр. 27, 6. IV. 1844
„Борбите на Сърбия от началото на настоящото столетие и борбата на хайдутите срещу спахиите е намерила слаб отглас в България … Едва през 1821 г. след гръцката революция отведнъж се появи огромна маса български хайдути в Македония и проникна чак до Пелопонес. От това време числото на хайдутите се увеличавало и след последната руско-турска война между тях се разпространява някакво тайно споразумение, което било издадено от един новоприет член и удавено в кръв. ..
Смъртта на султан Махмуд и пророчествата, които са се разнасяли по Турско през 1840-те години, 117 са предизвикали голямо движение в България, Румелия и Македония — с една дума, навсякъде, където живеят българи. Въстанията в Кандия и Тесалия дали първия повод българите и турците по градовете едни след други да започнат да се въоръжават, започнаха да възстановяват през 1838 г. разтурената по-рано завера; надигнаха се огромни маси и отведнъж Портата се вижда отделена от Дунава и от отцепилите се на север градове. Един хайдутин на име Милое, 118 който е воювал още при Кара Георги, и Гавра, за когото се говори, че бил свещеник, са били начело на движението. Михаил свикал съвета и против очевидната воля на народа било решено да се съблюдава строг неутралитет. На всички сърби е било строго забранено да се вмесват в българското въстание; на границата биля поставена войска и всякакво съобщение с българите било прекъснато. Това спасило турците, които изгорили 150 села между Ниш и София и след няколко сражения разпръснали главните сили на зле въоръжените въстаници. Смъртно ранен, Милое се самоубива, а хайдутите, останали без предводител, започнали да се разпръсват, като най-самоотвержените отиват в Македония, където се съединяват с клефтите.”
вестник Српске народне новине”, Пеща, бр. 27, 6. IV. 1844 ; оригиналът е на сърбохърватски.
Дописка на в. “Цариградски вестник” за състоянието на българското учебно дело
Велес, 28 октомври 1850 г.
Нека воздвигниме к Всевишнему руце да му возблагодариме, защото сме ся удостоили от както владее негово величество всемилостивейший наш нинейший цар Султан Абдул Меджид хан да видиме училища в много страни на держава му учредени по наший народний болгарский язик. Воистину, ако ми бихме можили да ся сообразиме с доброто негово царско желание, сторили би щото никой град, никое село да не остане без едно таково благотворно заведение, нито пак без един Божий храм: ми би пожертвовали и помоществовали всякий по силам и по возможността си, за да получиме достойни учители и да им заплащаме соразмерно според нихните сили.
При все това не треба да ся отчаеме, че това разположение не существува между, повечето наши единородни, но и с похваление можеме да казуваме достопочтенните имена на мнозина единородци, които с всичкото гонение на естествените стихии не наредят да затичат и учреждават, училища толко за мужеский, колкото и за женскии пол на своето общество. Кой по-ране познава онова, що пострадаха жителите на Велешката, (т.е. Кйопрюлийската) епархия?
Тии достойните за сожаление наши единородци става до нине три, години, що едно след друго претрепаха убитоци на своите имоти; сиреч лозията им, нивите им загубиха плодовете си от зрелий град, и най-паче на 5 и 6 последняго иулия: но при все това, вместо да ухладеят умалят, тии украшават и умножават народните свои учебни заведения. Нека ся опрости убо нам да изложиме с похвала как тии досторевностни жители, предводителствувеми отечески от душеспасителните и святите советуванияя на негово високопреосвященсrво нихнаго досточестнаго и ученолюбиваго архипастиря господина Авксентия (Авксентий Велешки, 1798–1865, митрополит), родом болгарина, сохраняват днес с немалки успехи до пят училища в нихний град Велес: Едно славяноболгарско по старо предание управляемо от учителя г-на Елисея и сина его; с ученици 300 Друго елино-болгарско, което последува на месте взаимоучитeлния метод; с ученици 80 Друго славяно-българско, което последува взаимоучителний метод, управляемо от учителя Николая Христовича и Георгия подучителя; с ученици 200.
Друго елинско, управляемо от учителя Стефана; с ученици 60 Друго девическо управляемо от единого старого учителя г-на, Митра с девойки, които ся учат с голема ревност на чтение и церковно пение 60 [Всичко] 700.
Речените единородни велешене мислят, както ся научаваме, че са остали по-назад от другите в просвещението полагат всякакви трудове да введат, между другите науки и учител за турецкий язик и да учредят в много села на епархията си первоначални училища, воистина това е чадолюбиво и благородно чувство, което ако жителите на другите епархии биха питали составило ся би едно благородно и нежно надпреварване.
Кой воистина забравя нас, за да пригарниме просвещението, негли треба да мислиме безрасудно, както некогда некои мислили и казували: окумушлардан каямет копаджак (от учените ще се обърка света); но това ще каже, че тогда наистина каямет копаджак когда окумушите от света изгинат.
То время еднородния болгаре заиде вече вие несомнено вече познахте и ся уверихте, че всите злополучия толко вещественни, колкото и нравственни происхождат от невежество и варварство. За това и самий наш цар, напоен от такови спасителни истини, заповедува ежедневно да ся вводи просвещението в державата му. Негово величество казуваме определява ежедневно по-достойните свои министри да учредяват училища, в които да ся просвещават поданниците му без разнесвие (разлика) народ или племя, той за тая цел е пратил и н. превосх. Кемал ефенди, за да изследува и опита у Европа, кои са най-лесните методи, за да ги въведе в державата си. Вие познахте, казувам, любезнии болгаре, че просвещението спомага человеку не само за доброто му живение, но йоще го соделува добродетелен, соделува го таков, каковъто Бог е пожелал да бъде: то ест да изполнява своите должности, чрез изполнението на които се различава от безсловесните скотове.
Публикува се по: Македония. Сборник от документи и материали. С., 1978, с. 149.
Училищни настоятели в допискa до в. „Турция” изказват благодарност за дарени книги и пари
Неврокоп (дн. Гоце Делчев), 20 юни 1865 г.
Долоподписанити заедно с всички българие от града ни отдаваме благодарение на родолюбити български общини, които своеволно подариха училещето ни с разни училищни книжки и с добро количество пари. Тези родолюбиви общини са следующити: Пловдивската, Пазарджиската, Калоферската, Карловската, Копривщенската, Панагюрската и Софийската. Родолюбието на тези народни доброжелетелие ще остане вечно в спомен за всякого ученика, учащ ся в това спомогнато от тех училище. Наший град днес е най в съжаление, който още не е испълнил третята година, откак ся е сдобил с българско училище, което биде по царска милост, а претърпе в това мало время доволно гонения от стръка на народнити ни неприятелие, които ся трудят всячески да не допуснат да има българско учение в Македония, в която ся нахожда наший град.
Публикува се по: Македония. Сборник от документи и материали. С., 1978, с. 215.
Дописка във в. „Марица” за тежкото положение на българите в Битолско след Берлинския конгрес и първите им прояви срещу неговите решения
Битоля, 1 септември 1878 г.
Отчаяното положение, в което Берлинският конгрес хвърли тукашното християнско население, като го осъди да бъде жертва на турските свирепства, от ден на ден става по-ужасно и небосклона на страната ни от ден на ден представлява по-мрачен. Българинът, особено пред една подобна уграждающа съдба, поставя себе си на питание за живот и смърт. Той се пита: Какво трябва да правим занапред ний – македонските българи? Как да посрещнем новото си положение, което Конгресът предписа нарочно за нашето съвършено разорение и изтребление? [...]
И в отчаянието си за своето бъдещо съществувание той предпочита смърт, нежели живот, оставен на разположението на кръвожадни зверове, които пият неговата кръв и насищат алчността си от неговата плът ежедневно. Ето защо днес това население се е повдигнало на оръжие. Ето защо и най-хлемавите и най-неспособните тичат да се запишат под знамето на прочутия по нашите страни Васил войвода, който действува със своята дружина между Костурските, Битолските и Охридските планини.
Тичат клетите многострадални българи, тичат да мрат за милата си свобода и мали и големи, и млади и стари; но Васил Войвода умно постъпя. Той избира измежду тях само храбрите, само способните да управляват оружие и ги записва за членове на своята дружина, която състои не по-малко от 2000 души и е разделена на пет чети, предводителствувана всяка една от свои честни войводи. Селяните гледат на тази Василева дружина като на своя избавителка, която посрещат най-гостолюбно, като се подават всичките възможни средства за достижение на целта. По този начин тя се показа победителка в няколко сбивания с башибозушките арнаутски чети, които, разпръснати навсякъде, свободно вършат действията си, без да припознават върху себе си по-горна власт.
Дето ще каже, целта на тази Василова дружина не е да напада мирните арнауте и турци, а просто да защищава себе си и многострадалното българско население от угнетенията, обирите и убийствата на гореречените разбойнически чети, както и от онези на турските чиновници, които ежедневно кръстосват и най-тирански мъчат и убиват всякиго, който отрече да им даде или пари, или друго каквото искат, без да има кой да им каже нещо, защото властта за тях е безсилна и нищо не значи. И нека пак човеколюбивата Англия безсрамно лъже света, че нашата страна е задоволена от турското управление. Нека си прави оглушки, че не знае уж нищо за турските злоупотребления и свирепства.
Публикува се по: Македония. Сборник от документи и материали. С., 1978, с. 347.
Дописка на в. “Марица” (първият български вестник след Освобождението, излизал в Пловдив) описваща впечатлението сред македонските българи от решенията на Берлинския конгрес
Велес, 20 юли 1878 г.
Днес земам перото да ти се отговорам; но що да ти пишам? – от неблагоприятни мисли главата ми е препълнена, особено от вчера насам; от вчера насам, ти казвам, откогато приехме поразителното за Македония известие, че тя остава пак под управлението на Турция. Не съм в таквоз умствено състояние, щото да ти опишам точно бледостта на лицата ни, която биде нанесена от поразителния удар на горното известие. Смъртоносен биде ударът, мъртъв пот поби челата на всичките тукашни българи, а, разбира се, и на цялата Македония.
Не знаем къде останаха баснословните правдини според С. Стефанския договор; къде остана административната автономия; най-после барем правдините от Цариградската конференция? Види се, че от всичките източни християнски народи само македонският български народ е бил злочест и съдено му било да дочака днешния смъртоносен удар; с една дума, нека заключим: за Македония война нямало, за Македония руска помощ не съществувала! Но нека оставим това. Нека забравим самоуправляемото княжество; нека забравим административната финанциална автономия; нека забравим и правдините, дадени й от Цариградската конференция. Те бяха за нас като веда, която минутно блесна и замина. Обаче сърцето ни боли, когато помислим, че изгубваме и онова, което имахме, онова, което беше за нас действителност – сърцето ни боли за духовната свобода, спечелена с толкоз трудове и мъки.
Питам: къде ще останем духовно ние, къде ще останат тридесет и повече български градове в Македония. Екзархията вдигна седалището си от Цариград в свободна България и вярно е, че България, като ще има княз, ще има и екзарх, ако ще и патриарх, тъй също и автономна Възточна Румелия ще има ако не екзарх, то поне архиепископ; но Македония какво ще има? – за нея [за Македония] и България, и Тракия занапред остават недостъпни; за нея няма вече Антим, Йосиф, няма Чомаков (д-р Стоян Чомаков) и Тъпчилещов (Христо Тъпчилещов), на които да представи духовните си болки. България и Тракия при духовното си началство спечелиха и народно, политическо; но Македония, бедната и достойна за оплаквание Македония, изгуби и онова, което имаше – изгуби и духовното си началство![...]
Това е тежката сърдечна болка, която пронизва сърцата на македонските българи, които се стрежат [боят] занапред да не подпаднат пак под властта на фенерските вагабонти. Но има и друга болка за Македония. Види се, че милостива Европа определила и за останалите европейскотурски области един вид реформи – како-му-годер, благодарение и на това. Но пита се: Административната точка, която ще управлява Македония, пак ли ще бъде Солун? О! ако бъде той, тогаз жално и прежално за Македония, защото досега, като беше управителната класа само турската, имахме властители само турците; но отсега нататък с приложението на реформите, ако бъде пак средоточие Солун, ще бъдем под властта и на евреите, и на вековечните наши врагове – гърците. Речта ми е: не е ли възможно Македония да не бъде управляема от Солун, не е ли възможно, щото да се отделят тези градове, в които преобладава българският елемент, и да се състави един особен вилает с административна точка Скопие? – тогаз да се турят в действие реформите, които се определиха от Европа в Берлинския трактат.
Тъй като бъде, Македония ще може, ако не, както трябва, то поне малко по-спокойно да се развива, когато, ако би се управлявала от Солун, интригите гръцки няма да престанат особено сега, като остава Македония отцепена от България и Тракия. Прочее, моля те, любезний, да земеш тежината да съобщиш на г-да представителите македонски да поработят там, гдето трябва, за гореизложените нужди. Ето накъсо, любезний, положението на горката Македония. От последната война всичките току-речи източни християнски народи спечелиха, само Македония освен гдето нищо не спечели, но даже е изложена занапред да изгуби и онова, което преди войната имаше, онова – духовната свобода, която подкрепяше изнемощялото й тяло.
Македония, повтарям, люлката на славянството, отечеството на светите славянски просветители Кирил а и Методия, бедствува да подпадне под по-лошо робство, отколкото беше досега. При всичко това обаче Македония не е изгубила още съвършено надеждата си, но с полуотворени очи отправя погледите си към Север, отдето очаква спасението си. [...]
Толкоз засега.
Публикува се по: Македония. Сборник от документи и материали. С., 1978, с. 342–343.
„Реформите в Македония” – статия на в. „Зорница”[1] за присъединяването на българите от Македония към Българската екзархия
Цариград, 6 май 1880 г.
От няколко време насам в Цариград се пръска слух, който се потвърдява и от европейския печат, че в едно късо време щела да се събере Пловдивската европейска комисия, която, както е известно на читателите, изработи Органическият устав за Източна Румелия. Целта на събирането й според верни сведения се състояла в прегледванието на реформите, които турското правителство предполага да въведе в европейските части на Турската империя. Това събитие е доста важно за всичките християни, живущи в Турско, и по-преимуществено за българите в Македония. На това основание ний, македонците, требва с нетърпение да чакаме означения ден, който без съмнение ще бъде за нас много важен и паметен. От само себе си се разбира, че изработените от правителството на Негово Императорско Величество Султана реформи, проверени от Европейската комисия, ще бъдат в състояние напълно да обезпечат на християните мирен и честит живот под покровителството на Негово Величество. При това нема съмнение, че поменатата комисия сериозно ще се отнесе към насъщните нужди на християните в Турция н в частности към българите, които в настояще време страдат от жестоките злоупотребления както на гръцките владици — агенти на елинизма, така и на разбойниците, които в последно време тъй много изобиловат в Македония. Като си пресметнем всичките благодетелни резултати за българското население, които биха последвали от въвежданието на изискуемите реформи, ний не можем да изпуснем от внимание и това обстоятелство, че Европейската комисия ще разреши наверно старата разпра, която ето вече как се води в продължение на половин столетие между българите и гръцката патриаршия по повод на стремленията на първите за независима църква, която единствено може отечески да се грижи за техното мирно и успешно развитие в умствено и нравствено отношение. Както на всекой българин, така и на онези европейци, които са имали случай да се опознаят със стремленията и требованията на източните християни, твърде добре требва да е известно, че енергическите протести на българите против гръцкото висше духовенство и техните просби пред турското правителство с цел да се освободят от ненавистните и наложените им със сила гръцки владици имаха за резултат освобождението от Цариградската патриаршия само на едната част от българския народ, която се снабди с автокефална църква, като се изостави по-големата половина от нашия народ на произвола на гръцкото духовенство.
При всичките убедителни просби на всичките македонски българи, при всичките техни страдания от угнетенията на гръцките владици и най-по-дире при всичките ходатайства на българския екзарх както преди войната, така и в последните четири месеца Високата порта се отнесе не толкова благосклонно към справедливото желание на един и половина милион българи. Вследствие на това, понеже може да има опасение, че българите и занапред нема да бъдат в това отношение удовлетворени, то не би било зле, ако се обърнеше вниманието на Европейската комисия върху този важен въпрос, като се поиска съдействието й в справедливото му разрешение. За постиганието обаче на тази цел се изискват не само частни напомнювания, но нещо по-важно, като например всеобщи от всичките македонски българи прошения, отправени до поменатата комисия, които да докажат, че без това удовлетворение всичките положително българи не могат да се считат задоволени и че требованието за църковна самостоятелност не е нещо, без което българите могат да минат, но е нещо необходимо, което обуславя развитието и напредъкът на народа. Времето е толкоз важно, щото ако ний, македонците, не се възползуваме от предстоящия случай, то ще бъдем принудени още за дълго време да влачим игото на фанариотите.
Затова никак не требва да се таим, нито да се колебаем, а требва да се приготвим да посрещнем с нужната готовност комисията, като й заявим, че влизанието ни в пазватя на Българската църква е такова условие, без което е даже немислимо какво годе задоволение от страна на македонските българи.
1. Седмичен вестник издаван на български от Американското евангелско общество в Цариград), който дълги години дава най-обективната информация за положението на българското население в Македония и Одринско.
Публикува се по: „Документи и материали за историята на българския народ”, С., 1969, с. 243.
Протест – изложение на българите от Македония до английския представител в Европейската комисия публикуван във в. „Зорница” за въвеждането на реформите предвидени в Берлинския договор
Цариград, 27 май 1880 г.
Долуподписаните, жители от разни страни на Македония, живущи в Цариград, като се известихме, че европейските сили, които подписаха Берлинския трактат, изпратили вече своите представители в столицата, за да изработят и приложат реформите, предвидени от 23-й член на Берлински трактат за провинциите на Европейска Турция, за да може да се подобри настоящето окаяно и нетърпимо положение на всичките жители на страната, за своя нравствена обязаност счетохме като представители на българското население в Македония да заявим чрез Ваше Превъзходителство на Почитаемата комисия, че при съставлението вилаетските в Македония комисии, които изработиха проектите на провинциалните реформи, не се изпълниха предписанията на 23-й член от Берлинския трактат, защото въпреки изричното определение на този член, че в тези комисии требва да се представлява напълно местното население, българското население, което съставлява болшинството на страната, се изключи съвършено от участието в речените комисии.
Местните власти, тайним образом, съставиха тези комисии изключително от чиновници и небългари. Българското население, като се научи отпосле чрез вестниците, че се съставили подобни комисии, които беха вече изработили реформите против предписанията на 23-й чл. от Берлинския трактат, се отправи до честното ни правителство с общи протести от разни страни на областта, препис от които имаме чест да притворим при настоящето.
Като изявляваме гореказаното на Ваше Превъзходителство, осмеляваме се да се надеваме, че Почитаемата комисия нема да погледне на предложените от правителството реформи като на дело на местното население, което според 23-й чл. на Берлинския трактат не е зело участие в изработванието им. С личното си към Вас почитание оставаме на Ваше Високо Превъзходителство.
Следват повече от 200 печата и подписа.
Публикува се по: „Документи и материали за историята на българския народ”, С., 1969, с. 245.
Сведения за Македония и нейното население за градовете Охрид, Битоля, Прилеп, Скопие, Ресен, Велес, Преспа и Прищина според универсалния историко-географски речник на Сами бей Фрашери [1]
Края на XIX век …
Населението на Македония е около 1 850 000 души. От тях 750 000, са мюсюлмани, 50 000 — евреи, а останалите — християни. Мюсюлманите, които се намират в западната и северна част, са албанци, а тези,, които населяват южните и източни райони, крайбрежието и градовете ц-паланките, повечето са гърци. Тези, които Са в селата, една частоттяx^ са българи, а в планинските райони и предимно в западната част са власи, а останалите са цигани и други. По този начин Македония е населена предимно с пет народности: те са турци, албанци, българи, гърци и власи. Колкото и всяка една от тези народности да е компактно заселена в опре-] делен район, няма място, което да е населено само с една народност. Навсякъде се срещат една, две и повече народности. Северната и западна, част — с албанци и българи, средната част — с турци, българи и срав* кително малко власи и гърци, югозападната част — с турци, гърци и власи, а крайбрежието — с турци и гърци, а източната част — с турци, гърци, и българи. Евреите и някои други народности поединично се срещат ь Солун, Битоля и другите градове. Всяка една от националностите говорд на своя език, като общият език е турският. .. (т. VI, с. 4116). . . . Охрид. Център на каза, подчинена на санджака и вилаета Битоля, намиращ се на североизточния бряг на едноименно езеро. Градът е прстроен в подножието на един хълм, вдаден в езерото. На върха на хълма има стара крепост, има 16 000 население, 6 джамии, 4 черкви, 1 руждие и няколко сабиян, 1 християнско училище и часовникова кула. В града се говори албански, турски и български. . . (т. II, с. 1066). . . . Битоля. Централен град на вилает с 31 347 жители. Има 24 джамии, 5 черкви, 9 медресета, идадиета за малки деца и военно училище, девически и мъжки руждиета, 6 начални училища и класно училище за българите, гърците и власите, руждиета за католическите и протестантските мисионери, 2 големи казарми, военна болница, 2482 дюкяна и мааси, 14 хана, 7 хамама, 1 часовникова кула. Битолската каза е с население 161 863 жители. … Скопие. Повечето от половината са мюсюлмани, а останалите бъл-§ гари .и гърци. Мюсюлманското население е към Скопие и Куманово и е р? турци и албанци. Цялото население почти знае турски. Български се го-вори в 7 кази и 5 нахии. Казите са: Скопие, Куманово, Кратово, Паланка, Кочани, Щип и Радовище. . . (т. II, с. 933—934). . . . Ресен. Намира се във вилаета, санджака и казата Битоля, 30 км северозападно от Битоля, на източния бряг в северната част на Преспан-ското езеро. Разположен в много плодородна равнина, той е център на Ц нахия. Има 4384 население, две джамии, една черква. Има общо 6 училища I за момичета и момчета по две за мохамедани, гърци и българи, 102 дюкяна, |’14 фурни, 1 хамам, 1 часовникова кула. . . Нахията Ресен обхваща 32 I села. . . с 15 816 население, от което 3261 мюсюлманско, а останалото бъл-к гари, власи, албанци християни и други … (т. III, с. 2278). м ‘••*… Велес. Намира се във вилаета и санджака Солун. . . център на Ц,каза. Има 16 279 жители, 9 джамии, 7 текета, 3 черкви, 1 манастир, 1 про-р^гимназия, 3 начални училища, 3 начални турски училища, 3 начални бъл-7′гарски училища, 2 начални гръцки училища, 32 хана, 1 хамам, 20 воде-^,’ници; 9 фабрики за памук, сусам, гайтан и др. . . Казата Велес обхваща двете нахии Богомил и Никодим с 91 села и [’.50 515 население: 17 153 мюсюлмани, 32 352 българи, 588 цигани, 417 гърци |^5 евреи. . . .(т. V, с. 3906). … Преспа. Нахия в казата, санджака и вилаета Битоля. . . Нахията >хваща 30 села с 8581 население. То е земеделско и е българско, като !*мюсюлманите са албанци. В нахията има 5 джамии и 5 училища. . . (т. II, ^с/1497).